Използвам настъпилата пролет като начало на нещо ново и по-свежо, за да си честитя юбилейния стотен пост с идеята поне още една стотица на навъртя. Уважавам блог културата, особено когато тя допринася с градивна критика, творчество и компетентност за създаването на диалог и споделянето на знания с възможно повече хора без значение от тематиката и от размера на публикациите. Удоволствие и вид отговорност е да си част от това, независимо от факта, че в моя случай писането е част от работата ми, а още едно място, на което да пиша е понякога туу мъч.
За последните четири години вероятно са възникнали много повече въпроси, отколкото е броят на отговорите, които съм направил усилия да дам. Но това е проклятието на любопитството и развитието. Нямам придвид само по отношение на комерсиалната комуникация (като например "Какво, по дяволите, правят от Загорка?"), върху която се е съсредоточила моя милост, но и в по-общ план. Нещата вървяха през "Къде е Маги?" до "Кой предложи Пеевски?". Странно е, когато се окаже, че въпросът е в същото време и отговор и общуване на практика липсва. Със сигурност обаче е по-неприятно, когато отговорите или не се харесват или водят до задънена улица. Нещо такова се случва в милата родина от година насам, през която беше показано на много хора (гласоподаватели, данъкопладци и обикновени нормални), че нямат право да задават въпроси, камо ли да си позволяват да дават "грешни" отговори пред най-личните другари. Само че тази стратегия поражда само порой от интро- и екзо-питания от рода "А сега накъде?", "Тия луди ли са?" и т.н. Отпращайки това си разсъждение по посока на бизнес климата у нас, все си мисля, че отговорите хич не са приятни. Политико-икономическият елит с едно-две движения показа, че страната ни бързо може да се върне до нивото от началото на 90-те и силно намаляващият брой хора да продължават да си живеят в червено-синьо-кафявата мъгла, завладяла периферията на Европа (вмятам само, че НСИ си призна надценяване в броя на населението при преброяването от 2011 г., а "инвестиционният рай" все така си разчита на пияни англичани по морето и на парите на емигрантите). И затова никак не съм сред оптимистите.
Харесвам реторичните въпроси, тъй като работят отлично като тийзъри (като този на картинката, макар така и да не разбрах за какво се отнася), дори и да не са вербални, а просто да провокират питанката в главите ни. Всеки очаква да чуе/види техния отговор, макар в главата си да има варианти какъв може да е той. Въпреки че по-голямата част от аудиторията е мързелива и иска знанието наготово, а и да е забавно и позитивно, питането е полезно за здравето и е първо и неотменно условие за поставяне на цели за бъдещето. Защото, ако не се запиташ придварително къде искаш и можеш да стигнеш, не само че няма значение накъде вървиш, но се оказва, че някой друг те води.
Няма коментари:
Публикуване на коментар