На вълната...

Когато Coca-Cola прави нещо, няма начин да не се разбере. Причината, естествено, се намира в мащаба и лидерската й позиция в комуникацията. Не съм готов на самоубийство фен на марката и нейните продукти, дори активно избягвам бившия сироп за гърло, но когато нещо се прави като хората, е редно да му се отдаде дължимото. Който е пропуснал да регистрира дори с крайчица на окото си, че червените етикети на бутилките на Coke вече съдържат различни имена на хора и съществителни като "семейство", "колеги" и "приятели", то със сигурност е засякал мегабордовете на кампанията "Сподели...". Както си е редно, съвсем прясната кампания отнесе и доста критики от хора, които имат разни аргументи против макетинговите трикове като цяло и в частност на тази марка. Срещнах из мрежите дори нещо като призив да не се връзваме на тия шмекерии, само че това никак няма да възпре покупката на продукта. Откак светът на брандинга се е завъртял, а може би най-яркият исторически факт в историята му е "големият взрив" на Coca-Cola отпреди 100-тина години, подобни кампании работят с необходимите резултати. Хората не само че се връзват на "трикове", но и ги очакват, защото иначе започват да проявяват така характерната им къса памет по въпроса защо трябва да купят точно тази стока или бранд. От маркетьорите пък се очаква да развиват продуктите във времето чрез модификации и подобрения, но това важи с не по-малка сила и за комуникацията. Иначе какво пречи да се пуска един клип 20-30 години? "Пречи" времето и промените, които то носи в потребителските възприятия, нагласи и навици. Хората стават и по-умни, въпреки тъпотиите, на които са способни.

На официалния сайт на брит-консултантите в брандинга Interbrand четем, че във Великобритания компанията е подбрала 150-те най-известни лични имена и псевдоними за отпечатване върху етикетите, но реално идеята е реализирана за севте още през 2011 г. на австралийсия пазар и обира доста награди за иновация. Сега "Сподели..." е нова тотал-юръп кампания, която очевидно има за цел да повиши говоренето за марката, което дори за гигант като Coke е задължително упражнение. Другото, което "виждаме" само с периферното си зрение е яхването на няколко тренда в комерсиалната комуникация - първо, вече наложената практика на "споделянето" (с приятели и изобщо познати такто онлайн, така и офлайн), вторият тренд е на "персонализацията" на продукта под една или друга форма, което няма начин да не впечатли потребителя, особено когато става дума за масов и доста добре познат продукт; и трето, за пореден път опаковката влиза в употреба като най-силната и доста по-евтина за високата си ефективност медия.

Като всяка уважаваща себе си компания от върха на класациите на брандинга, Coca-Cola очевидно си прави стратегически сметки за доста години напред. Но точно защото знаят какво правят и не се лутат като големи масиви от родния бизнес например, хората са посочили простичко, че освен удвояване на продажбите до 2020-та година, ще търсят голям "дял от масовата култура и потребителските разговори". С други думи понятието "социална мрежа" със смели и сигурни крачки излиза извън интернет и може да се очаква, че ролята на комуникациите и общностите ще става все по-сериозна. 

За поп-а, без камъните да падат

Ако някой си мисли, че в новия век у нас или по света сме се отървали от поп-културата, само щото имаме интернет или щото просто така ни се струва (че сме нещо по`), много се е излъгал. Не само родният поп-фолк е ярък пример за живия живот на "популярното", но и много други знаци показват, че света не само няма да го загърби, а напротив, попът е негов пръв приятел. И по-точно бизнесът го движи (т.е. много от индустриите в него), който от своя страна е действителният локомотив на историята и обществото, вервайте ми! Другото име на попа - и на чист български език също - е mainstream и той си е съществувал далеч преди да го осъзнаем. Всъщност, не е точно така, тъй като хорица като Маркс са напипали пулса на нещата още в детството на Индустриализацията, благодарение на която е възможно масовото производство на стоки, а по-късничко и хапливият Жан (Бодрияр) ни посочи много резултати от възникването на попа и вещоманията. Той си е факт - всичко за всички и на всяка цена - по-възможност по-ниска, та продукцията да стане максимално "поп" и да генерира икономия от мащаба. Дори и в днешната инфо-дигитално-потребителско-пийърска ситуация, когато все повече стоки и услуги се шият по аршина на клиента, поп-ът си остава в сила подхранван от рекламата, лесносмилаемите сериали и реалита, модите, медиите и особено от една проста психологическа схема дълбоко в недрата на нашето (полу)съзнание - "искам да съм си аз, ама понеже не съм сигурен кой съм, по-добре е да съм като другите".

В днешно време попът си съществува сам за себе си и се самоподхранва, като за тази цел дори "краде" от самия себе си. Той загребва от всичко, което си хареса и не продуктите изграждат попа, а той - тях. Налице са два превърнали се в универсални символа, които веднага ни показват, че нещо е станало "поп". Единият е Мадонна - тя е икона на тази култура и никой не я надмина във въпросната роля. До каквото се докосне е дамгосано да е имаментна част от популярното и неслучайно преди няколко месеца излезе информация, че певицата е чукнала богатство от милиард долара. Още по-неслучайно е обстоятелството, че тя е (или поне беше) рекламно лице на H&M, марка, която яхна вълната на попа и съвсем нарочно капитализира от него и се намесва при налагането на тенденции. 

За втория белег трябва да се вгледаме малко по-назад във времето, в годините, когато той се е изковавал в съвременния му вид. Предполагам, че всичко познават работата на гениалното американско куку Анди Уъхол, особено нещата, който прави за и с консервената кутия на супите Campbell. За него става реч. Вкарвайки изкуството в сферата на брандинга, художникът иска-не иска прави взривоопасна смес, която принципно работи по-успешно и полезно за маркетинга, отколкото за изкуството. Но идеята тук е друга. Уърхол се превръща в синоним на поп-арта, което си е течение в комерсиалната култура и някак по ирония консервата става метафора на поп-културата - консервирани мечти, идеи и моди - полуфабрикат, който е достъпен за всеки. Има хора дори и до днес, които искат да бъдат увековечени на плакат като този на въпросните супи от 60-те и някой го постигат в една или друга степен (виждаме (горе), че Бионсе-то е осъществила тази мечка). Това е същото като при Пош-Спайската (a.k.a. Бекъмица), която се изцепила навремето, че иска да е известна като праха за пране Persil. 

Картинките показват доста от иронията на попа и са доказателства за посоченото до тук. Виждаме Бинонсе-то в стилистиката на Уърхол, но както може да се заключи без много мъдрене, Пепси-то е централната фигура в комплексното изображение, а певицата и полу-комичният й вид са само добавена стойност в контекста на популярната култура. Бионсе-то е продукт сама по себе си, в което няма две мнения, но в същото време е продукт за друг продукт, чиято връзка се осъществява чрез един вечнозелен evergreen в лицето на поп-арт стила. Подобна е ситуацията и при водката, която изплува, прочу се и надбяга цялата си конкуренция, само и единствено базирайки се на съвременното изкуство, създавано покрай и за нея. В нейния Абсолютен свят, който не е ясно дали е комерсиален или не, ама по` сме склонни да мислим, че е, на едно от най-комерсиалните места в света вместо реклами има образци на високото изобразително изкуство. Да, ама там в ляво пак е цъфнал добре познатият ни вече Анди Уърхоу. Явно той омекотява дисонанса, в който попада посланието. Може би в един "абсолютен" свят той нямаше да е известен с комерсиалните си проекти, но в такава утопия намаше да има и поп, а оттам и водка.   

Кока-Клонизация

Ехх, очевидно съм на вълна "носталгичен" брандинг. Ровейки се из собствените си архиви, попаднах на тази изчистена от праха на историята и дигитализирана за поколенията археологическа находка. В действителност тя е "древна" по рода си и се е "напукала" като фреска на Микеланджело, но не е нужен билет за музей, за да й се насладиш, защото е видима дори днес за невъоръжено оченце ама точно на пъпа на центъра на столицата. В българската брандирана действителност такова животно като Coca-Cola на кирилица вече не съществува, но именно този контраст с латинизацията от последните 20 и кусур години, който мнозина от по-младите колеги не могат да оценят, може да каже доста.

Интересното е, че "брандолозите" от миналото все пак са спазили шрифта на марката и изписването с бели букви на червен фон, въпреки че тя не е имала никакви проблеми с разпознаваемостта по онова време. Доста ценен е препинателният знак, удивителен по-точно, тъй като напълно се вписва в командната - във всички смисли на тази дума - икономика. Червеното пък съвпада с господстващата идеология и ми се ще да си мисля, че цветът е причината да е спазен канона на Coke. Изобщо появата на тези надписи някъде през 80-те по прозорците на ведомствените барчета и сладкарниците е бил един от първите знаци за пробойни в системата, но някак с локален прочит. Комичното, което изпъква при един такъв по-широк поглед е цялостното послание от рекламата. Получило се е нещо средно между "Пийте една студена вода!" и "Искате Кока-Кола?! На ви!". В някакъв момент от един виц тръгна и лафът "Пийте само Швепс!" като реплика подхвърлена почти без смисъл в някой разговор, което още по-добре попълва закачката. Сякаш "отгоре" са искали полъхът на Перестойката на бъде вкаран под налягане в не-потребителското ни общество. В интерес на истината, не че е чужд този наставнически похват на самата компания, но все пак кампаниите им оттогава-насам са свързани с по-меки форми на контакт с публиката, "Наслади се!", "Не можеш да победиш чувството" и "Отвори пък на щастието", което задава едни по-поетичен вид на "call for action"-а.

Американизми

Равнис по Супербол! Надали има друго събитие в света на спорта, забавленията и рекламата на Щатите като финала на футболното им първенство. То това си е вид рекламни "Оскари", ама с доста по-голяма степен на изненада, понеже никой не е гледал "филмите" преди това. Събитието е уникално и заради още доста неща - първо, макар и на космическа цена, марките имат възможност с един замах да достигнат до максимален брой от един от най-платежоспособните пазари на планетата; второ, хората наистина говорят за тези спотове, които са си направо късометражни филми; трето, "участието" в рекламните паузи на мача се е превърнало в институция и за брандовете е въпрос на чест да бъдат там колкото се може по-често, при това с най-доброто към момента, и, четвърто (и може би най-важно), тежките специалисти дълго и напоително коментират какво се е случило на това знаменателно събитие. Даже като че ли се помни повече кой с какво се е представил на огромния екран на стадиона, отколкото кой е спечелил финала долу на терена. Поне на нас в Европа второто дори хич не ни касае, ако и да съм фен до някаква степен на идеята някой да си кръсти отбора (Сан Франциско) "49s";-). Само напомням, че колаборацията между симпатягата-кинаджия Ридли Скот и пичовете от Епъл, известна като клипа "1984" за промотирането на Macintosh, е видяла бял свят именно на въпросния ивент преди близо 30 години, за да отхапе огромно парче от тортата на историята в комерсиалната комуникация.

Колкото и да си гледал реклами, все няма да ти стигне... или пък не. Горе-долу върху тази мисъл се въртях, след като се запознах с продуктите на тазгодишната демонстрация на мускули на Superbowl-а. Първата ми впечатление бе, че събитието си е чиста проба американско и рекламите няма как да не са спретнати точно по този аршин, т.е. нищо ново под слънцето, но пък е забавно. Виждаме доста общи елементи и сходни изказвания, които определено търсят повече сърцата, отколкото умовете на публиката. С което не искам да кажа, че спотовете са лоши или добри, напротив, някои от копитата са много силни и не е зле да се поучим. Трудно е, а и не е нужно, да търсим общото между тях, защото говорим за над 40 екземпляра на различни продукти и услуги. Въпреки това има какво да се каже, тъй като ми прави впечатление, че колкото и финансовата криза да не е на дневен ред - уж - в САЩ, анализираните реклами са скъпа продукция, но за стоки, които трябва да изглеждат не точно "евтини", но да речем "достъпни" - кола, бира, автомобили и "Best buy". Като тук включвам и представянето на не кой да е (защото на финала не "ходи" кой да е по правило), а на Mercedes. Видеото кърти откъм персонажи (култовият У. Дефо и Ашър), музикален фон (Стоунс!) и сценарий, но завършва направо с ценова оферта, което аз лично скоро не съм виждал. Малко нещо на сиренцето "Тертер" ми намирисва, макар и аналогията да е пресилена.   

Може би, за да не спрете да четете поста заради бодящото чувство, идващо някъде откъм тила, че ви губя времето, си струва да се коментира стилистиката на клиповете и силата на посланията. Или поне на мен това ми е най-интересно и полезно. Погледнати в цялост, рекламите (а по-дългите такива са доста подходящи) представляват огледало на американския начин на живот, хорските страхове, радости и манталитет, като в същото време представят този лайфстайл повече такъв, какъвто трябва да бъде, отколкото такъв, какъвто е той в действителност. В крайна сметка рекламата като инструмент това си и прави откак я има изобщо! Тук идва и думата ми за втората обща характеристика на Superbowl-пула от клипове, която условно мога да нарека "завръщане към ценностите" - семейство, приятелство, носталгия, споделянето, простите неща от живота. Да вземем за пример клипчето на Jeep. То се базира на нуждата на американците да им се напомня по-често, че са нация и поради тази причина изброява визуално почти всички налични символи на "американското" - знамето, униформите, баскетболната игра, провинциалната църква и говоренето на "ти". Естествено, че "естествено" накрая идва и джипката, която просто затваря кръга. Началото е направо знаменито, защото включва цитат на въздесъщия телевизионен демагог Опра Уинфри (малко по-добър вариант на Слави Т) - "We wait. We hope. We pray. Until you'are home again". Точно този път е избрала и Ram, друга марка на гиганта Chrysler, в която войсовърът наподобява проповедник, възхваляващ силата на фермера, създаден и благословен от самия Господ, докато виждаме отново и отново типичните американски символики. Свободата и безгрижието пък са лайтмотивът на Taco Bell, които са заложили не просто на партито и хумора, но и на испанския в съпътстващото клипа парче, защото въпросният език явно е най-прекият път до един таргет, който става все по-важен за Щатите (за справка питайте Обама).

Все още rural (да не кажа "селска") Америка е в основата на пазаруването и това ясно си личи предимно от фона, и не само на повечето реклами. Животинското царство също е част от тази концепция - характерното конче (Budweiser), широки поля, козичка (Doritos), неизменната карирана ризка и цяла ферма в спота на Ram. Колкото до схемите на изграждане на посланията, в голяма част от рекламите криейтивите са заложилили на добре познати опозиции и контрасти като нерешителност-смелост, неочаквано за показваната ситуация поведение, младост-старост, желано-реално и т.н. (VW и Audi). Ситкомът на Samsung е сред най-коментираните, тъй като корейската компания отново хвърля сериозно предизвикателство към "ябълките" на собствения им терен и в собствената им игра. Тук също виждаме малка игра на противоположности, защото видеото е едновременно сцена на няколко "игри" - реклама, която сякаш не е реклама, известни личности, в по-обикновена ситуация, отколкото да възхваляват продукта, както и няколко небрежни "размахвания" на най-новите продукти на марката пред лицето на зрителя. Тук, разбира се, за провинциалната идилия няма място, а точно обратното се е получило, космополитното и бизнес ориентираното правят клипа даже да малко стерилен. 

Чепката

Със страшна сила нахлухме в "сезона" на тежките напитки, които ще се окажат оста, около която ще прекараме предстоящите празници - като се почне от Никулден та до... кой когато финишира. Отново сме свидетели на масираните рекламни атаки на големите марки в уиски-групата и независимо че някои спотовете са по-стари продукции, поне на мен ми пълнят душата. Причината е, че изчистената идея и професионализмът в изпълнението работят отлично без излишни напъни и изгъзици. За съжаление родните марки алкохоли (а и в доста други категории) си умират да лаят на национална тема, сякаш не знаем, че ракийката например е традиционна (макар и не оригинална) за нашата култура "увеселителна" субстанция, та се налага да ни се преповтаря непрекъснато. То е ясно, че това ще е най-предпочетената група алкохолни продукти по коледния цикъл, най-малкото защото цената е поне два пъти по-ниска от тази на вносните кехлибарени напитки.

Тези и други въпросчета ми изникнаха, когато се загледах в прясното рекламно произведение на една добре позната ракиена марка. Нещата при тях си стояха много добре до сега - с елегантен отенък на национална гордост и подчертаване на произхода на продукта, та кому беше нужно да се прави скъпарски клип, който цели най-явно да ни постърже на тема "колко сме велики българите". Естествено, професията ми е да се съмнявам, което не винаги е плюс, но по кой начин да повярвам на копито на този клип!?  "Казват, че ние българите сме богати хора...." - ЕС пък казва, че сме най-бедните "роднини" и ще сме на средното ниво на Общността най-малко след 20 години. "...имаме минало пълно с битки и победи..." - за над 1300 години история изобщо в повечето време сме били под чужда власт и имаме доста изгубени войни заради некъдърни управници. "...притежаваме ценно наследство, с което сме дарили света..." - това наследство е предимно от времето преди да имаме държава и от племена и култури, които дори не познаваме изцяло, да не говорим, че "даряваме света" с археологическите находки, ама по втория начин. "...имаме щедра земя..." - е да, ама по-голямата част от нея пустее и си купуваме домати от Турция и лук от Китай, а "...омайна(та) природа" камари с политици и локални феодали се чудят как буквално да я изкоренят. "...само когато сме заедно грейва онзи пламък, който ни прави народ" -  за съжаление сме сплотени само когато сме на маса и правим планове за някоя нелегална дейност, но и тогава намираме причини да си скочим един на друг. Сбирщината от етноси отвън Океана от години гордо се тупа по гърдите, че е "нация", а ние само на сбирки се наричаме "народ" - малко "атакистки" ми зучи.

Не че нещо й има на рекламата, постарали са се хората, все пак работата й е да прави нещата по-цветни и оптимистични, за да придаде по-светъл ореол на продукта. Но същата тази аудитория, която е нейн таргет, гледа и новините в 20 ч. и хич не й харесва толкова това, което се говори за нейната България.   

Сир потреба

Като редови български потребител на млечни продукти не можеше да ми убегне комуникационната (и не само) битка, която от няколко месеца си спретват сиренясалите марки. Вредните слухове за присъствие на "повечко" от необходимата доза мляко на прах и вода в тях ги нареждаха дълго време в конкуренция предимно с минералната вода и натуралните сокове, отколкото в конкуренцията за вкусовите предпочитания на потребителя, което по правило е най-важното. Това, че българите сме свикнали на сиренце и кашкавалче от малки е истина, колкото и че слънцето изгрява от изток. В тази връзка не ни трябваха "твърди доказателство", че въпросните продукти трябва да са качествени, а че трябва да са истински е направо без коментар. Явно доста боклук сме изяли за тези над 20 години, за да се налага някой да ни впечатлява с букви от азбуката!

Важна роля в този сектор, като всеки традиционен за нашия пазар, имат историята и "чалъмът", образно казано. Да, ама доста от марките се бутат да се качат на този влак, без да се замислят, че още поне дозина бранда в хранителния бранш и този на напитките всъщност са заели местата си в купетата на път към потребителското съзнание.

Да си призная честно, първоначално дори не се замислих какво толкова ме впечатли в спота на последния "претендент" за върховете на млечните богове - сиренцето Olympus. "Нещото" попадна по-скоро под чертата на критичната ми мисъл и си седя там известно време. Тъй като имам болезнено наточено око за детайлите, "нещото" взе да се сглобява малко по малко и ето какво излезе: комуникира се "българска традиция", а звучат едни ориенталски зурли като фон, които - ще ме извиняват рекламистите, ако изобщо са родни, - но нямат нищо общо с истината. Другата неприятност е, че поне за мен направо комичните войни за власт в Синода направо отвръщават при образа на поп, който да трябва да инкарнира "народните обичаи", кръщавайки дете. Естествено, името на продукта също е зле отработено, защото, въпреки разпознаваемостта му, нито връх Олимп се намира в България, нито пък има връзка с "правенето" на сирене. Кое му е силното като послание!? Гръцката митология ли? Подчертавам гръцката, защото и попът спокойно може да е гъцки. Да, доста овчари се мъдрят из митовете, но и да има някой известен бог или герой, който да си произвежда сиренцето самичък, надали българският потребител ще е толкова надълбоко в материята, че да се сети пред регала "Ей, да бе, оня Одисей ега ти сиренето си забъркваше, дай точно Olympus да си взема тогава!". Това е мислене тип "Гледал съм "Троя" и "Триста" и знам тая работа с боговете и гръцката история как "става". Единственото ясно е посоката, в която бия.

Слоганчето е прекалено силно и затова явно неговото решение е да "крещи" в края на рекламата, та да не вземем да го пропуснем случайно. "Истинско като живота!" (с удивителен знак!). Всеки нормален човек, особено пък ако е гледал поне една серия от трилогията на "Матрицата", е наясно, че животът изобщо не е истински. Ама в никой смисъл на думата. А и за кой точно живот ставаше дума? С няколко зурли и домати изключително изкуственият градски живот, който води таргета на продукта, няма да стане по-различен. Питайте Делфийския оракул, ако не ми вярвате! 

Gang...хмм стайл!

И да не сте върли фенове на поп-музиката, особено на съвременната комерсиална такава, със сигурност лицето Psy или поне неговата песньовка на непознат азиатски език ви е влязла в полезрението по някакъв начин. Знам, че повече дразни, отколкото заинтригува, но определено се отличава сред "събратята" си, т.е. изпълненията на "обичайно заподозрени" в лайфстайлърските музикални канали като Рияна или Джъстин Бийвър. Интересното при "Gangnam style" е какво не е, а не какво е. А тя не е просто мимолетно избухване на някой, който се бори за място на музикалната сцена. С текст на корейски!?

Текстът на парчето не е обект на коментар изобщо, защото и да го дискутираме дума по дума, то по-важното около песента пак си остава в бекграунда. Не е проблем, че не става реч за реклама или друг вид комерсиална комуникация, тъй като "Gangnam style" е повече от това. Тя е еманация на една щателно маркетирана от близо две десетилетия търговска марка - южнокорейската култура. Да, точно така - поп-културата на една далечна за нас, но финансово осигурена държава с големи амбиции!

През лятото имах удоволствието да съм ръководител на магистърска теза, посветена на същността и разпространението на въпросната корейска поп-индустрия. Последната включва ТВ-сериали, филми, музика и литература с огромен международен отзвук, че дори с първи стъпки на БГ-територия. В общи линии "корейомани" вече има и сред нас. Това са хора, които благодарение на интернет участват активно като в онлайн, така и в офлайн активности на общността, създадена около културната продукция на капиталистическата от двете Кореи. Темата се оказа не само любопитна и великолепно разработена от дипломантката, но силата на "вълната", както се нарича този културен феномен, ме удари именно в момента, в който Psy се оказа в устата на хора в България, които дори не подозират за какви мащаби говорим. Малцина биха се сетили, че между леко инфантилния корейски сериал "Паста" и бутафорното яздене на коне от клипа на анализираното тук парче има много по-дълбока връзка, отколкото може да му дойде на ум на човек. Истерията около К-поп индустрията е завладяла не само съседните й държави като Китай и Япония, но и Щатите и доста от страните от Близкия изток.

"Gangnam style" е видимата и докарана до крайност страна на усилията на бизнеса и на самото правителство в Сеул да се впише във все по-глобализирания пейзаж. Не е случайно, че много от мойте колеги на Запад, които досега не са се спирали на феноменота на К-попа, в последните няколко седмици с голямо учудване и дори възхита избълваха анализи и експертизи по негов адрес. Парчето показва ясно и с доста сериозна доза насмешка "тъмната половина" на индустрията. Корейското общество е силно повлияно от икономическия си успех, който разбира се не е от вчера и от западните стилове на живот, на които подражава. Това резултира както в рециклиране на характерни за Запада жанрове в изкуството, така и в маниера на показност, който ни е добре познат от медийните формати. Акцентът на Psy, който, между другото, е живял и учил в Съединените щати, е точно върху тази ос - самоирония на К-поп-културата и същевременно нейно възхваляване, защото - дайте да си го признаем - човекът е постигнал завиден комерсиален успех. Различното продава, ако си спомним само за момент "Macarena" и "Nossa, nossa", които като антипод на американските поп-формати изникнаха изведнъж на повърхността, макар и за няколко месеца. Самият изпълнител е коренно различна фигура от налаганите в и извън Корея бой и гърл банди, които се състоят от съвършени във визуално отношение артисти; заглавието пък се отнася до най-тузарския квартал на корейската столица, където потребителските навици и крещящата показност са достигнали нечувани нива. Не съм сигурен дали със същия успех Гошо от "Почивка" може да изпее "Бояна стайл".

Профан, про-фен или познат рефрен?

Понякога из родните рекламни канали не "тече" нищо интересно или поне нищо, което да си заслужвава вниманието. А както сте забелязали, когато има нещо за коментиране - принт, клип, статийка и пр., обичайно то е обект повече на критики, отколкото на похвали. Говорим за българска или адаптирана продукция. 

Чат-пат обаче става като в оня виц относно шопската дефиниция за гръмотевица  - "бе то нема, нема, па по едно време си е---ло майката!". Класика! Мисля, че правилото се потвърди, откакто из Мрежата зациркулира новата реклама (може би!?) на парфюмите "Рефан".

Аз все се въздържам да си слагам сам етикет "критикар", но нещо не ми се получава. Като се замисля, то всяко участие на локално известния изпълнител на аранжирани с поп мотиви фолклорни песни - бившия Васко, настоящото То, има за цел точно това - провокация на лавина от критики, псувни, отрицание и т.н, и т.н. От цялата работа печели предимно То, жанрът, в който То се подвизава (нямам предвид музиката, а културния ареал като цяло) и в известна степен намазва и продуктът. Основната връзка между двете (на английски точната дума е 'entities') форми/същности, които следва да свърже една смислена комерсиална комуникация е "българското", доколкото "Рефан" е водещ местен производител, и цената, от друга страна, която сама по себе си е "българска", т.е. "народна", защото е ниска, а оттам - достъпна. 

Сценарият на клипчето е просто без коментар - шепа противоречия без грам смисъл. Единствената идея е да бъдат събрани накуп две противоречащи на социалните норми фигури, достатъчно подкрепяни - и смея да твърдя "напомпвани" - от жълтата преса, за да заформят още не едно, а цели две противоречия - 1. мъжкарят (осъден като сводник) Ванко, който точи лиги по То, което от своя страна 2. си купува парфюм от бензиностанция!!!. Иначе връзка между двамата участници, при това прикачени към "американски" фон, няма как да има.

Върху доста неща можем да поумуваме тук, ама не си заслужава. Пък и темата включва повече забавление, отколкото омерзение. По-интересна, поне за мен, е логиката на пловдивския производетел (отделно, че сигурно Ванко бива възприеман като градска "гордост"!). Ако изобщо има такава, тя е, че не точно сексът, а чалгата се явява единствен, доказан и най-мощен двигател на продажбите в БГ, особено на бързообоотни стоки на прилични цени. Въпреки че говорим за парфюм, този реално си е точно това - бързооборотна стока, натоварена с фалшив лукс и противоречив (=мъгляв) имидж. Защото ако някой може да ми обясни как преди време "Рефан" таргетира млади момичета с един малко посен клип, а сега изведнъж провокира вниманието на всички, без някакъв ред и цел, ще му сваля шапка на мига! Имам и един такъв прост въпрос - каква е връзката между Васко, Малдивите, и българско парфюмче с номер "192"? И си отговарям - рекламистите са търсили рима, за да скалъпят хеадлайна и едновременно с това да прикачат "френскост" към продукта, тъй като всички се досещаме кой известен парфюм си има номер. От цялото уравнение до тук обаче отпада бившият Васко (!?). Явно То, подобно на лоша венерическа болест, става да го лепиш на всичко. 

С други думи, зад цялата коментирана кампания стои не мозък, а пари. Така се получава връзката "Рефан-профан", което на чист български език означава принизяване, олумпеняване. Докато от зората на модния бранш, именно парфюмът е продуктът, обгръщан с най-много митология, мистика и лукс, то у нас явно и подмиването с малко хладка водица на фона на последната тава на То се води моден крясък и нечувана форма на хигиена. Маш`Алла!      

Great, Britain!

Вероятно заради пищните тържества по повод годишнитата от коронацията на кралица Елизабет ІІ, които нямах късмета да видя, се почувствах окрилен да продължа темата за комуникацията по лондонските улици. Лондон е град, за който може да се говори безкрайно и напоително и пак нищо съществено да не бъде казано, нито пък да бъдат изчерпани впечатленията и коментарите. По тази причина използвах удърно видяното там и като непотопен в контекста изследовател нахвърлям бележки в посока "градска семиотика". То именно това правят мегалополисите в наши дни - прекалено интензивно и многопластово общуват с индивида! Тежко му, който е сварен неподготвен!

Въпросът, който повдигам тук в тази връзка е как всички приятели-гости-фенове на града преживяват марката "Лондон". Мисля, че всеки посетил Обединеното кралство би ме подкрепил в тезата, че нищо на Албиона не е като Лондон, а тук важното е, че кралското семейство също се подвизава в него.

Изложената снимка е приличен пример за многофункционална употреба на марката "Великобритания" с лондонски декор. Правена е на Oxfrod street, в центъра на града, докато пийвах кафенце в "Eat." и навръхлях няколко реда с впечатления. Какво виждаме от тази гледна точка? Със сигурност въпросът не е просто реторичен, а е ключ към една дискусия върху прагматиката на града. Имаме един знак - британския флаг, но в три различни нива на означаване, а оттам и на общуване. Нещо повече, трите заедно правят онова (аз поне твърдя) приятно-шокиращо изживяване на столицата. 

Сега поред на номерата. Първо, големите флагове по повод на кралския юбилей имат за цел да комуникират желанието на властите да представят единността на нацията (именно 'union'), величието на местната монархическа традиция и богатия културан капитал (запас) на Империята (все пак националнато знаме е сборен образ от знамената на нейните части). Флаговете са над главите на разноцветното множество и образуват майчински закрилящо ги було из целия център на града. В дясно на изображението се намира витрината на един от  многото сувенирни магазини. В него явно можем да си купим всякакви дрънкулки и аксесоари, съдържащи Union Jack. Това, както се казва, е друга бира. Ползвайки културния капитал от първия знак, вторият такъв - бил той шапка, чашка или пък гащи с флага - получава силата да действа като синекдоха - представлява цялото чрез една негова част. Флагът става мода, загребване с невидимия, но атрактивен за туриста черпак от общата символна попара, която представлява английската столица. Третият знак, споменат по-горе, е в действителност "отсъстващият символ" според терминологияна на семиотичния клоун Дан Браун. Снимката ни дава перспектива на една от най-емблематичните улици в Лондон, на която можем да срещнем просяци, проповедници, тежки административни сгради наред с хилядите магазини и безкрайния човешки поток. Та, "отсъстващият" знак е самият град. Ако някой си купи портмоне с британския флаг от центъра на Москва, няма да е същото нито вътрешното изживяване, нито пък символната стойност на въпросната придобивка. Затова присъствието на знамето в някакви варианти плюс 4D усещането от Лондон прави картината завършена, а посетителя доволен, че е общувал пълноценно с този град.

"Mind the gap"

За нископодстриган, полукосмополит като мен първото посещение в Лондон беше love/hate ситуация. Е, 'hate' не е точната дума, пък и е малко по-силна от необходимото, но аз нямам особен афинитет към чай с мляко (или беше обратното!) или бомбета и двуетажни автобуси. Кухнята е без коментар, защото само спеменаването й в едно изречение с "Англия" е оксиморон;-). Доказват го множеството китайски и италиански ресторанти в града.

Обичайно Лондон удря на източноевропейския хомо-туристикус два бързи шамара още в първия час. Вторят е даже с опакото и боли много, понеже цените в града са нечовешки дори и на най-простите стоки и услуги, а транспортът например, едно пътуване в който е между два и четири паунда (при левче в софийското метро!!!) точно там е жизнеутвърждаващ. А, забравих първия шамар - обратната посока на движение, а защо не и на мислене! В английската столица има от всичко по много във всеки един смисъл. Ако светът се е пообъркал, отделно от "поомешал", като следствие от глобализационните процеси, то в Лондон последните са сътворили страшни и страшно любопитни неща. В края на първия ден там възклицанието "Ба`маа`му!" се превърна в "Long live Globalization!".

Мисля си, че прочутото "Mind the gap!", употребявано по-често и от "Здрасти", важи за всеки пишман посетител в "меката на империализма". От позицията на скромен очевидец на "човешкия мравуняк" ми се ще да поспекулирам върху знаците на идентичност в Лондон. Не на хората, а на средата, в която пребивават. Горе-долу за ден-два свикнах с това азиатци да ходят според актуалната vintage мода, бели да се носят като ямайци или гето-рапъри, а на всеки 100 метра да се чува я испанска, я италианска реч. Получилото се е нещо като "Империята отвръща на удъра" от трилогията Междузвездни войни, ама с различна философия - периферията на Империята отвръща на центъра й. След столетия щуране с кораби и войска из света, изграждайки държава, в която слънцето никога не залязва, днес Глобализацията вместо да има ефект на експлозия във Великобритания, както става в повечето крайща на Земята, има ефект на имплозия. Общият паспорт, за да става това възможно е глобалната употреба на английския език като средство за общуване. Като допълнение, естествено, следва да се отбележи опитът, който пределени части от света имат в контактите си с Братанската корона и култура. Както би казал руският специалист Юрий Лотман, имало е изотопия (предваритилно сходство) от срещата на двата текста, създаващи един нов текст, който е пред очите ни сега. С други думи, вдигайки си чукалата от Африка, Азия или Близкия изток, за да се изсипят в Лондон, хората идват в едно друго "в къщи". 

Далеч съм от мисълта да давам оценки за това, което се е получило в английската столица по схемата "добро-лошо". То е просто каквото е - различно от всичко, не само от гледката в родната София, но и от амалгамата в Рим, Мадрид или Щатите, защото е друг вид мултикултурализъм. По-интересното е объщането на ролите, което може лесно да се наблюдава с невъоръжено око, около получилото се като резултат от историята и културното обогатяване на Кралството.

Като гост-континентянин първото, което ме впечатли е, че "underground"-ът е станал емблема на почти всичко намиращо се на повърхността. Имам предвид не само огромната и задължителна за този метрополис мрежа от метро и влакове, в и чрез която се движи сложна маса от всякакви хора, но и всички субкултури начело с пънка и рока. Те са едновременно символ на протеста и на различието, с които се гордее Албиона. Друго - в Лондон доста мъже се държат (поне) като жени, докато много жени са държат (поне) като мъже; Soho пък, който заема ако не идеалния, то поне жизнения център на града е кварталът на гейовете, проститутките, китайците и разните му там тарикати. Сякаш зад гърба на адмирал Нелсън, гордо кацнал на колонката си на Трафалгар, същите тези човешки екземпяри ехидно се подсмихват и правят "нередни" за официалния "ред" неща. Обатното движение на колите и човеците е достатъчно добре известно, но, както вече споменах, живият досег с него вече си е своего рода "културен" шок.; културата на чая, от своя страна, е заместена /да не кажа изместена/ от кафене-културата на големите вериги в бранша - Nero, Costa и Starbucks, а прочутата британска вежливост може да се наблюдава повече при пънкарите, отколкото при средностатистическата английска баба, на която присъствието на тълпи от чужденци й иде too much; руските братушки, които спечелиха Голямата война, сега не можеш ги изчегърта от Лондон, сякаш преди 60 години нещо са забравили там (капитализмът вероятно!?); кралицата пък е сведена до статут на "една от нас" (особено от медиите), докато човекът от улицата е "крал" (особено ако си плаща) само защото обществото е достигнало високо ниво на толерантност и космополитизъм. Евала за което, тъй като това е в доста сериозен контраст с българската реалност например, където в общата си отегченост и нихилизъм ние сме силно нетолерантни не само спрямо расово и религиозно различните, а и ей така по принцип. 

За баш майстора - пре-подреждане

Безспорно в предния си пост доста поразсъждавах за феномена на всичкологичната подготовка сред българските журналисти-баш майстори и не мога да скрия, че подобни безумици ми държат влага дълго време. Най-лошото е, че човекът, когото нарекох "автора" (на коментарната статия) просто ще продължи да си блее по популистки теми, подобно на болшинството негови колеги, и всеки ден ще захапва нова и нова тема за безсмисленото си и, което е направо най-жалко, неконструктивно умотворение.

Елементът, който нарочно изпуснах в онзи текст беше всъщност ключовата в цялата пледоария на разсърдения автор-бункар теза, а именно, че автентичната култура у нас ни предпазва от маркетинговите атаки на западните компании и техните "видиотинени" рекламисти у нас. И тъй като съм посветил времето си и на двете теми - брандинг и култура (в доста широк диапазон) ми е смешно-тъжно да чета материали, писани от хора, които нямат реално отношение към нито една от тях. За такива хора е важно, че са чували тези думи някъде из ефира и че имат форум да наставляват "масите" без особено да му мислят. Да, ама не! Нещата никога не са толкоз прости, но на журналистите им се ще хората, които четат менталните им проблясъци да са достатъчно прости, за да не разберат повърхностността на написаното/казаното. В нашия случай например, авторът е посочил, че българската културна идентичност се крепи на поп-фолка и така характерната ни "меланхолия". Последното идвало от навика ни като българи да гледаме с носталгия назад в историята си, а не напред към нови възможни пректи за по-светло бъдеще. Това добре, но мен лично ме обижда, че бардовете на поп-фолка са се превърнали в очите на пишещия брат в стожери на местната култура срещу Запада. На всичкото отгоре тази констатация не е вярна, тъй като именно тези персони повече дори от политиците и актьорите са се превърнали с част от маркетинговата машина, която многопочитаемата от автора Наоми Клайн така отривисто критикува. Това едно. Другото е, че поп-фолкът просперира, защото е с текст на български език, който от своя страна е лесно смилаем и проповядва теми, за които аудиторията обича да чува и я кара да избягт от реалността. Само че в тези теми и в стила на изпълненията и видео клиповете няма нищо автентично местно или оригинално (да не говорим за мелодиите). Кое във въпросните песни или изобщо в цялата чалга "култура" се оказа толкова нашенско, че даже ни пази от опитите на Запада да ни завладее интелектуално и духовно? Ми, точно нищо! И ако Азис и колегите му ще са моята автентична култура, по-добре сам да се предам на Запада, защото в поп-фолка няма основа, а няма и бъдеще за самосъзнанието. При това отпорът на чуждите "модели" у нас никога не се е състоял - и леви и десни ни носеха (и ще ни носят) успешно все чужди модели, защото в България тъканта на народната култура не е достатъчно здрава, за да ни послужи занапред. Да бъдем реалисти и да си признаем, че винаги сме приемали с охота чуждите стилове на живот - от юг 500 години, после малко от Запада, след това много от Изтока и сега е ред отново на дълбокия Запад. И на всичкото това да казваш, че "удържаме" опитите да ни се наслагват модели е хабене на химикалката. 

Колкото до меланхолията, явно авторът се чувства като "червена бабичка", която има необходимост да гледа в миналото. Аз и доста хора около мен не се чувстваме меланхолици и за нас мисленето в перспектива е единствената алтернатива на чалга мисленето и тъпченето на едно място. Не мисля също така, че и политиците в България гледат само назад, просто е нереално и вече не е вярно. Който имаше да лае срещу комунизма или да го защитава, го направи - книги се изписаха, приказки се изприказваха, но ситуацията вече е доста по-различна. Гледната точка на пишещия брат е поредното доказателство не за меланхолията като национална черта у нас, а за това, че все още на много хора им е по-удобно да казват, че меланхолията е налице и да пишат текстове като коментирания тук, за да правят хората меланхолици. Но имам новина за такива като него - сорри, но няма да се вържа, защото ако България е географското място, на което живея, то благодарение на новите технологии и реалности, светът е станал мястото, което изобщо обитавам и всякакви пост-комунизми и псевдо-народопсихологии, като нещото в което той иска да ни убеди, ми се струват направо смешни.